От края на 80-те години на ХХ в. главната особеност в развитието на населението на България е намаляването на неговия брой и ускорената тенденция на влошаване на параметрите на демографската ситуация. За пръв път в следосвобожденската история на България се наблюдава намаляване на населението й. За периода 1985-1992 г. броят на населението намалява с около 460 хил. д. и достига 8 487 хил. д. През този период съществено влияние оказва външната миграция, след премахването на ограниченията за пътуване зад граница.
След 1985 г. преобладава потока „град-град“, което е резултат от изчерпаните възможности на селското население да отдава мигранти. По-голямата част от изселващите се са от малките и средните градове. При много от малките градове това е естествено, защото повечето от тях нямат изявени градски функции. По начин на живот, икономическата структура и привлекателност се доближават до селата.
В резултат на асимилационната политика на комунистическия режим над турското население в страната, известна с името „възродителен процес“, през лятото на 1989 г. над 350 000 български турци напускат България. Процесът е наречен цинично от властта „голямата екскурзия“. След падането на комунистическия режим немалка част от емигриралите по-рано турци се завръщат в страната.
В Северозападна България изселванията се предизвикват от областните центрове и селищата, в които се изграждат и функционират мощности от национално значение (Козлодуй, Мизия, Роман и др.). Поради изчерпване на естествените възможности на планинските и полупланинските територии, изселванията се формират в по-голяма степен от равнинните територии (Вълчедръм, Брусарци, Димово и др.).
На териториите, в които преобладава турско население, миграционна вълна през този период е най-силна и тук се формират основните изселнически потоци в страната. То е резултат от ограничения икономически и инфраструктурен потенциал, слабото социално-икономическо развитие, непълноценното използване на трудовите ресурси в селското стопанство и на ниската миграционна подвижност на това население в миналото. Изчерпани са възможностите за отдаване на население от планинските и полупланинските територии в Северозападна и Югозападна България, Краището, Ценрална Стара планина с прилежащите части от Предбалкана.
В Софийско, Пернишко, Видинско, Добричко, Варненско, Карловско и другаде населението не се изселва, поради изградените значителни промишлени мощности, по-високото равнище на комунално-битово, образователно, медицинско и пр. обслужване. От друга страна са създадени условия за развитие на интензивни ежедневни трудови миграции (има добре изградена и поддържана пътна мрежа и добра организация на пътническия транспорт), които допринасят за задържането на населението в крайградските зони и потиска нарастването на постоянната миграция. На територията на Пловдивско-Пазарджишкото поле и по поречието на р. Струма ниската интензивност на изселванията е резултат от отглеждането на интензивни селскостопански култури и сравнително добрите доходи от тях – тютюн, лозя, зеленчуци, овощия и др.
Нарастване на населението в предимно „селските общини„ се наблюдава само там, където естественият прираст превишава механичния. Това са предимно територии с изповядващо мюсюлманската религия население, отличаващо се с ниска миграционна подвижност, висока раждаемост и млад възрастов състав, както и приградските зони на големите градове, в които има много заселници от слабо развити в икономическо и инфраструктурно отношение селища.
През тези години започва все по-отчетливо да се забелязва намаляването на населението в планинските и приграничните територии на страната. Силно засегнати от продължителната миграция са селата в Централна Стара планина, Краището, Странджа, Средна гора, западната и централната част на Дунавската равнина, в източната част на Горнотракийската низина. Относително по-благоприятно е демографското развитие само на селата, разположени в териториална близост до големите индустриални центрове на страната, както и на тези, в които своевременно са разкрити промишлени предприятия, цехове и по-крупни обекти на обслужващата сфера. До 1989 г. значително по-добра е демографската ситуация и в селата в Родопите, Източна Стара планина и Лудогорието, където преобладава население, изповядващо исляма, проявяващо по-малка склонност към миграция.